Да живеем като онези, които са поддържани живи – 1
Публикувано на Обновено на
Докато прекарвам дните си, като ценя природата и всички живи същества и разпознавам свещеното в себе си и в другите, има мигове, в които усещам: „В този самия миг, наречен сега, миналото и бъдещето се припокриват.“
Това усещане идва от действителното практикуване на следното: във всеки мимолетен миг, който смятаме за „сега“, да наблюдавам как бъдещето, някога начертано от миналите мисли на човечеството, приема форма, появява се и избледнява, и в отговор да оставям сегашното си съзнание ясно да разпознава свещеното като същността зад всяко проявление, докато рисувам един идеален бъдещ свят, в който абсолютно всичко е такова, каквото трябва да бъде.
Много хора не мислят, че „и миналото, и бъдещето съществуват едновременно в сега“.
Когато човек не мисли така, съзнанието просто изпраща мисли, люшкани от явленията.
Това може да се нарече „състояние, в което мислите на човека просто биват отнасяни от течението“.
Както винаги казвам, ако не преминем през процеса да боравим със съзнанието съзнателно, еволюцията на съзнанието на човечеството никога няма да настъпи.
Това човешките същества да еволюират в съзнанието си е ключът към откриването на светло бъдеще за Земята.
И все пак само много малко от хората на Земята са започнали усилието да обновят своите мисловни навици.
Сред космическото човечество има такива, които тихо наблюдават и казват: „И това е изборът на хората на Земята, така че единственото, което можем да направим, е да бдим над тях.“
Много от хората на Земята са убедени, че „днес е продължение на вчера и утре ще дойде точно като днес“, но, честно казано, самото съществуване на този ден е чудо.
Това, че можеш да живееш сега, в никакъв случай не е нещо, което да се приема за даденост.
Това е нещо, което дори не можеш да си представиш без гледната точка, че „ние сме поддържани живи от благословиите на всякакви същества“.
Ако започнем от най-основното, това е „фактът, че изобщо можем да бъдем живи“.
Никой не движи сърцето си и не тласка кръвта си със собствени сили.
И дишането не е нещо, което правим, като си помислим „ще дишам“; издишваме и вдишваме естествено.
Смилането на това, което ядем, усвояването му и използването му като храна, както и изхвърлянето на ненужното, също са дело на нашите клетки, а не нещо, което правим ние.
Когато размишляваш върху такива неща, верният отговор е, че истинската реалност на човешкото съществуване не е „да живеем със собствени сили“, а „да бъдем поддържани живи от силата на живота“.
(Следва продължение)
