Да погледнем примирението

Погледни в сърцето си.

Можеш да видиш всякакви азове, нали?

Сред тях днес нека насочим прожектора към мислите от рода на „примирението“.

Примирение спрямо себе си.

Примирение спрямо другите.

Примирение спрямо обществото.

Примирение спрямо обстоятелствата.

Примирение спрямо външния вид.

Има всякакви примирения, нали?

Погледни внимателно всяко от тях.

„Нищо не може да се направи, защото е така.“

„Нищо не може да се направи, защото е онака.“

Можеш да видиш всякакви оправдания, които се въртят в кръг около това примирение.

Без да хвърляш поглед към тези оправдания, погледни бучката примирение, която седи там,

и резонанса още по-дълбоко зад нея.

Например нека погледнем бучката примирение спрямо другите.

Защо изпитваш примирение спрямо онзи човек?

 

Да, да.

Знам, разбирам.

Иска ти се вината да си остане у онзи човек.

Защото така можеш да защитиш егото си.

 

Но точно тук вложи сила в долната част на корема си и погледни още по-дълбоко.

Хм? Виждаш ли го?

Има мисъл, която се опитва да те защити.

Но не е това.

Премести окото на сърцето си още по-дълбоко.

Ето, сега го виждаш, нали?

Една бучка мисли, които са се отказали от теб самия….

Онова, което може да се каже в този момент, е, че хората, които са се отказали от другите, са се отказали от самите себе си.

Но можеш да видиш и че има съответна причина да се откажеш от себе си, нали?

Затова нека погледнем още по-дълбоко в сърцето.

Затвори очи.

Дишай бавно.

Представи си, че целият ти торс е бели дробове, и продължавай да дишаш нашироко, дълбоко и спокойно.

Ето, сега го виждаш, нали?

Една бучка самоограничаващи мисли….

Това е мисловният навик, който решава: „Толкова струвам.“

Но по-навътре има още.

Тихо успокой сърцето си дълбоко в душата си.

Погледни дълбоко в сърцето си така, както се разглеждат подробностите на земята при приближаване към Земята от космоса.

Ето го.

Самоотричането.

Какво е то? Това е мисловният навик, който отрича божествеността, същността на живота.

Това отричане на твоята същностна самоличност, отричането на божествеността, е истинската същност на мисловния навик, който те кара да се отказваш.

Когато го намериш, представи си, че си слънцето, което кара пътника да свали наметалото си, и прегърни мисълта, която иска да отрича.

То е като вечна замръзналост, която е била в сърцето ти дълго време, затова, ако я прегърнеш с топлината на живота и я стоплиш, тя непременно ще се стопи и ще промени природата си – от твърдо в течно, от течно в газ.

Важното е да знаеш, че същността на твоя живот е била самата светлина на любовта от самото начало, много, много отдавна.

И да живееш, като излъчваш светлината на любовта.

Мисията на човешкото същество в земната сфера е в отглеждането на един аз, който може да изразява тази същност на живота свободно и леко.

Не се отказвай от нищо.

Ако не се отказваш, непременно ще се открие път.

Но когато ти се прииска да се откажеш, просто погледни дълбоко в сърцето си като днес, намери истинската причина и я прегърни.

Прегръщай я отново и отново, толкова пъти, колкото е нужно.

Не са нужни думи.

Не е нужно да мислиш нищо.

Просто обвий бучката мисли като светлината на любовта и я стопли.

Тогава така наречените мисловни навици ще избледнеят, преди да се усетиш, и истината, доброто и красотата, присъщи на живота, ще се появят като самото ти съзнание.