В епохата на освобождаването от фалшивия аз

Излишно е да се казва, но хората, които са уважавани от другите, прекарват дните си, като уважават себе си, а хората, които са обичани и ценени от другите, също живеят, като тихо ценят себе си.
Някои от тези хора го правят съзнателно, а други – несъзнателно.
Но и в двата случая те живеят с грижа към себе си; това не се променя.

Само хората, които не разбират това, носят комплекси в отношенията си с другите и се чувстват неспокойни.
Когато чувстваш, че другите не те уважават или не те ценят, може би съвсем мъничко си забравил да прощаваш на себе си и да обичаш себе си.
Може да се нарече и състояние, в което все още не си си спомнил собствената си свещеност.

Много хора на Земята, без да го осъзнават, живеят, като гледат на себе си отвисоко.
Това е действителността на самоограничаването и самоотричането, които закриват свещеността на човечеството.

Аз винаги казвам, че е добре непрекъснато да си задаваш въпроси като „Кой съм аз?“ и да приближаваш действителното състояние на отговорите си (на своето разбиране) до истината на живота, нали?
Кой всъщност е онзи аз, когото трябва да цениш?
Ако можеш да различиш истинското от фалшивото, можеш правилно да изразяваш светлината на живота и да живееш невинно.

Но хората, които не могат да ги различат, се вкопчват в предположенията, прибързаните преценки, фиксациите и привързаностите на кармичното съзнание и твърдо вярват, че „това съм аз“, затова страдат, неспособни да излязат от света на дуалистичното противопоставяне.
Колкото и възвишени да са идеалите, с които живееш, колкото и да се въоръжаваш с гордост, ако не схванеш истинския си аз, своя истински Аз, човек само тича насам-натам в блато от страдание.

Намери истинския си аз.
За това трябва да пуснеш и да изхвърлиш аза, който не е истински.
Къде да го пуснеш и да го изхвърлиш?
Точно това е, което винаги наричам да го предадеш на своите божества и духове закрилници.

Аз, моят, сам аз, за мен….
Не е ли време вече да опиташ да престанеш да мислиш, че предположенията, прибързаните преценки, фиксациите и привързаностите, които не са истинският ти аз, са ти?

Винаги казвам, че всеки човек е светлината на живота, нали?
Докато живееш, като приемаш светлината на живота за себе си, страданието и тревогите изчезват и можеш да живееш светли, невинни дни.

Истинското човешко съзнание е слънцето, което грее в небето на сърцето.
Точно това е, което винаги наричаме светлината на живота.

Онова, за което беше убеден, че си ти, са дъждовните облаци, които плуват в небето на сърцето ти.
Всичко е наред вече; не е нужно да се хващаш за такива нереални илюзии, които биха отплували и изчезнали, ако ги оставиш, и да ги стискаш, казвайки: „Това съм истинският аз.“

Знаеш как изглежда земята, когато над нея са надвиснали гъсти тъмни дъждовни облаци, само като погледнеш времето в този свят.
Времето на сърцето е съвсем същото.

„Не е нужно сам да помрачаваш сърцето си и после да се оплакваш: ‚Тъмно е, тъмно е.‘
Истинският ти Аз не е толкова крехък.“

Можеш да чуеш този съвет от слънцето (светлината) на живота, който идва от дълбините на сърцето ти, нали?
Единственият, който може да те промени, си ти.

Когато наистина се промениш, светът ти наистина се променя.
Когато такива хора стават все повече, целият свят на Земята се изпълва със светлина.

Нека този истински път към новата епоха засияе ярко в сърцето ти и прекарай този подходящ сезон за израстване, като цениш всеки миг.
Тогава слънцето на сърцето ти ще грейне ослепително в него и ще се издигнеш до човек, който може с лека усмивка да погледне назад към предишния си аз, живял в безкрайни тревоги и терзания.