Животът на един човек (Част 1)
Публикувано на Обновено на
★Да се учим от живота на един човек
Днес нека разкажем историята на живота на един човек в стила на стара народна приказка.
Тя със сигурност ще подтикне собствените ти осъзнавания и ще ти помогне да простиш на себе си и да обичаш себе си, и да станеш едно със светлината на живота.
[Имало едно време, на едно място, живял млад мъж, който бил самото въплъщение на силното чувство за справедливост.
Той осъждал всичко, което се отклонявало от „идеала“, който си представял, и прекарвал дните си в критикуване, съдене и накрая – в сурово обвиняване.
„Защо никога не действаш, като помислиш поне малко за другите?!“
„Виж кой го казва. Ти си същият.“
„Какво?! Нямаш право да ми говориш така!“
Понеже бил такъв във всичко, около него караниците никога не спирали.
Той вярвал, че такова поведение е самата „справедливост“, която трябва да въздава, и нито за миг не се усъмнил в това.
Бил изпълнен с увереност, затова в началото мнозина му се възхищавали и се събирали около него.
Но с течение на времето хората един след друг го напускали.
Погледнато от друг ъгъл, това била картината на човек, който отблъсквал хората и се отправял към върха на самотата.
Докато обръщал страниците на календара на живота – тридесет, четиридесет, – накрая останал съвсем сам.
А не след дълго се разболял и легнал на легло.
Дотогава не бил останал никой, който да му помогне.
Един ден, докато се задъхвал и се гърчел от болка на болничното си легло, сънувал сън.
Бил сън за свят, в който всичко около него, лежащ в леглото си, било покрито с огледала.
★В света на огледалата
Там всеки път, когато изпращал някаква мисъл, отразеният в огледалата той самият му запращал обратно същите думи.
Мислите, които изпращал, били само критика и злословене срещу другите, затова всички те били запращани към него, лежащия в леглото, от неговите отражения отвъд огледалата от всеки ъгъл, и това било повече, отколкото можел да понесе.
Като му прилошало, той скрил главата си под завивките и си помислил:
„Защо трябва непрекъснато другите да ми казват такива неща?“
Във времето, прекарано в мрачни мисли и терзания, изведнъж си помислил:
„А, думите, които съм изпращал в миналото, не са отивали при хората, към които съм ги насочвал; всички те са се връщали при мен.“
„И страданието ми е било, защото отровата на собствените ми думи е разяждала собственото ми сърце.“
От мига, в който си помислил това, сърцето му олекнало пред очите му.
И малко по малко мислите, които изпращал, ставали все по-размислящи.
„А, каквото и да мислят другите, каквото и да казват, каквото и да правят, нищо от това никога не ми е вредило.“
„Важното е било какво съм мислил аз за думите, мислите и делата на другите.“
„И това е било шанс да ме накара да забележа неща, които самият аз съм правел, неща, в които съм бил вкопчен… с други думи, дисхармонията в мен.“
„Не можех да го видя като отнасящо се до мен; пренебрегвах собствените си недостатъци и бях убеден, че всичко е заради другите.“
„Трябвало е само да обърна това, което мислех за нещата и хората, които виждах и чувах отвън, обратно към себе си и да опозная себе си.“
„Само това е трябвало да направя.“ (Следва продължение)
